♥ Рухна езикът Рухва и езикът – рухване, каквото в дългата

♥ Рухна езикът

Рухва и езикът – рухване, каквото в дългата негова история не беше се случвало.

Всъщност имало ли е в действителност битка за ликвидиране и обогатяване на езика ни след възобновяване на българската държавност през 1878 година?

Ако съдим по резултатите (промените в книжовната езикова практика), даже да признаем сплитането на разнообразни отзиви, препирни и така нататък, прогрес в облагородяването на езика няма. Изключвам дузината писатели и поети, основали високи мостри в средата на изящна книжовност. Фактите са неоспорими: в първите шест централни вестника, основани незабавно след Освобождението, процентът на чуждиците се върти към 10 на 100, до момента в който в този момент той надвишава 65. Не приказвам за словоредните, интонационни и други съпътстващи нахлуването на чуждиците промени в езика ни. Не поставям в сметката оварваряването му и в говорната процедура, където са в обращение не повече от 500 думи, наполовината непознати. Това обезобразяване на езика протече съвсем неуловимо допреди две-три години, когато настъпи огромното му сриване, изразяващо се в съвсем поголовното подменяване у нас на компаниите и надписите с чуждоезични.

Явно езикът ни се оказа разяден от молците, които дълго подяждаха тъканта му „ от вътрешната страна “ както в родните университети, по този начин и в елементарният учебни заведения. Прояждането бе заложено първо в учебниците по стилистика от 1911 година, където диалектизмите са анатемосани като „ провинциализми “ и „ идиотизми “. Така стартира пресушаването на пълноводната река на „ простонародните “ приказва, които само можеха да обезпечат пълноценното развиване и обогатяване на езика, използван в книжовната процедура. Това заложено от естетстващи граматици губително течение продължи във всички отдадени на езика ни учебници след 1911 година, с цел да прерасне през 80-те години в чиста експанзия против родния език. Имам пред очи утвърдилите се в образователната и университетската процедура правила, че „ единственият път “ за обогатяването на езика ни с нови корени и прочие е „ заемането им от непознати езици “. Оформи се в нещо като „ доктрина “ и нещо по-чудовищно: че българският език следва да бъде сменен с „ някой от огромните международни езици, в краен случай с есперанто “. (Виж лекциите на проф. М. Янакиев в Софийския университет от 1972 г.). Няма да загатвам многочислените други теоретични аластруктурални постановки, третиращи езика като „ материя “ с всички обезобразяващи го последствия.

Поколения минали през университета учители бяха възпитани в неуважение и съмнение към родния език, което докара в последна сметка до разразилото се пред очите ни физическо „ сриване “, за което стана към този момент дума.

Оставям настрани какво ново нападение се приготвя в този момент против българския език и литература в стъкмяваните една след друга „ концепции “ за литературно образование и съпътстващите ги необявени отродителни интервенции.

Изключени са към този момент препирните на дребно за „ културата на езика “, за или срещу чуждиците. Нещата са доста по-сериозни. Свидетели сме на един-единствен опит „ нещо “ да се направи – това е заповедта на кмета на Голямата столична община да не се поставят чуждоезикови надписи и компании без обяснението им на български, само че фактът, че никому до момента не е формиран акт, трансформира въпросната заповед в един чисто сценичен жест. Готов е направен от писателите проектозакон на българския език, само че бог знае по кое време ще премине той през законодателните джунгли.

Защо е този безконечен суховей на майчиния ни език? Мисля, че това се дължи на неприятно стекли се условия и неприятното ни езиково обучение.

Нека да не забравяме, че самочувствието на българина през последните десетилетия беше доста грубо и изцяло умишлено пречукано. До такава степен, че единствено даже думите българин, българско и България станаха неуместни за изговаряне, до момента в който в това време чуждопоклонството се трансформира в вихър.

Изходът? Изходът е в усилване натиска върху народността ни и езика ни. Явно нужни са още по-силни издевателства и провокации, с цел да дойдем на себе си от тоновете впръскани в съзнанието ни упойки. За да се задвижи инстинктът ни за самозапазване. Затова блъскайте, господа!

Блъскайте по езика ни, по народността ни, блъскайте където свърнете и с каквото намерите, може пък да е в това цярът на оловната наша незаинтересованост. Може пък по този начин да се отпушат ръждясалите механизми на националната ни горделивост.

1994 година

Снимка: bg.wikipedia.org